Деймън Найт - Ще те прослави ли прахът?

Деймън Найт - Ще те прослави ли прахът? 

И настана Денят на гнева. Небето потръпна от звука на тръбите. Стенейки, обгорените скали се изправиха и като гърмяща лавина рухнаха надолу. Разтвори се сводът небесен и в ослепителния блясък се появи белият престол, обгърнат от мълнии, а около него седем величествени фигури, облечени в чисти и светли ленени одежди и обгърнати в златни пояси. И всеки държеше в ръка димяща чаша.

      От сиянието около престола се разнесе могъщ глас:

      — Идете и излейте седемте чаши гняв Божи върху Земята.

      Извиси се първият ангел и изля чашата си в тъмата, разстелила се върху пустеещата Земя. Но в отговор получи мълчание. Тогава надолу се спусна вторият ангел и полетя над Земята, без да излива своята чаша. Накрая ангелът се върна до престола и рече:

      — Господи, трябваше да излея чашата своя в морето. Но къде е то?

      И пак в отговор получи мълчание. Пред очите се стелеше унила картина: накъдето погледнеш — само мъртва пустиня, а в коритата на океаните зеят кухини, пак тъй сухи и пустинни, като всичко наоколо.

      Третият ангел възвести:

      — Господи, моята чаша е за реките и изворите…

      И четвъртият:

      — Господи, позволи ми да излея своята.

      И изля той чашата си връз Слънцето, и зной нетърпим блъвна към Земята. Върна се ангелът, но нищо не наруши безмълвието — нито птица прелетя под небесния свод, нито жива твар пропълзя по гърба на Земята, и нямаше върху нея ни дърво, ни тревичка.

      И тогава рече гласът:

      — Тъй да бъде. Този ден е предрешен. Нека идем на Земята.

      И пак, както някога, Бог слезе на Земята — като подвижен стълб дим, а подире му седемте ангели в бяло. Бяха сами под оловно-жълтото небе.

      — Мъртвите са избягали от гнева ми — промълви Господ Бог Йехова. — Но от присъдата ми над тях не могат да убегнат.

      Обгорената пустиня бе някога градината Едемска, дето първите човеци познаха доброто и злото. На изток бе проходът, през който бяха изгонени, малко по-нататък се виждаше островърхият Арарат, дето спря ковчега на Ной подир пречистващия Потоп…

      И викна Господ:

      — Да се отвори книгата на живота и да се изправят мъртвите от своите гробове и от глъбините на морето!

      Ехото понесе думите му под мрачното небе, отново се изправиха и рухнаха сухите скали, но мъртвите не се появиха. Само облаче прах — сякаш нищо не бе останало от безброя на хората, живели и умрели на Земята.

      Първият ангел държеше в ръце огромна разтворена книга. Когато безмълвието стана непоносимо, той затвори книгата. И го вледени ужас, и изчезна книгата от ръцете му.

      Зашептяха ангелите и рече един от тях:

      — Господи, ужасно е това мълчание, а трябваше от стенанията им да оглушеем!

      Но отвърна Бог:

      — Денят този е предрешен. Но един ден на небесата е равен на хиляда земни години. Кажи ми, Гаврииле, колко дни са минали от Съдния ден според човешкото летоброене?

      Първият ангел разтвори книгата, появила се отново в ръцете му, и рече:

      — Един ден е минал, Господи.

      Сред ангелите се чу ропот.

      — Един ден… — каза бавно Господ. — Един миг, а мъртвите не се изправиха.

      Петият ангел намокри пресъхналите си устни и прошепна:

      — Господи, не си ли Бог? Може ли нещо да се скрие от взора ти?

      — Млъкнете! — кресна Йехова и небето се озари от блясъка на мълнии. — Ще дойде време и камъните ще проговорят. Ще ги накарам да кажат всичко. А сега да продължим…

      … И тръгнаха по обгорените планини и по пресъхналите корита на моретата. И попита Господ:

      — Михаиле, пратих те да следиш за хората. С какво бяха заети последните им дни?

      Спряха се до гърмящия конус на Везувий.

      — Господи, когато видях човеците за последен път — отвърна вторият ангел, — те се готвеха за голяма война.

      — Тяхната нечестивост препълни чашата на търпението ми — рече Йехова. — И кои страни искаха да воюват?

      — Различни, Господи. Едната бе Англия, другите…

      — Да вървим в Англия.

      Сухата алея, която някога се казваше Ламанш, водеше към острова — безлюдно плато от раздробени камъни. Разгневи се Бог и нареди:

      — Камъните да заговорят!

      Разсипаха се сивите скали в прах и отвориха потайни пещери и коридори — като в мравуняк. В праха проблясваха капчици разтопен метал. Вопли на ужас изтръгнаха от гърдите си ангелите и Господ още по-могъщо викна:

      — Казах: камъните да заговорят!

      И тогава пред взора им се отвори пещера, по-дълбока от другите. И в мълчание седяха Господ и ангелите до ръба на пещерата, и искаха да видят блестящите долу гигантски букви.

      Някой ги бе изсекъл върху стената, преди още машините вътре да се бяха стопили и металът да бе залял раните на камъка. Сега те блестяха ослепително със среброто си в мрака.

      И прочете Господ думите:

      НИЕ БЯХМЕ ТУК.

      КЪДЕ БЕШЕ ТИ?

      © 1967 Деймън Найт

      Damon Knight

      Shall the Dust Praise Thee?, 1967

      Източник: http://sfbg.us

      Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1000]

      Последна редакция: 2006-08-10 20:36:45